Четене на мисли - шпиониране и воайорство

Съвременните кинематография, литература и напоследък видео игри за шпионаж широко са експлоатирали желанието на всеки от нас да задоволи нездравото си любопитство да може да проникне в личния, дори интимния, живот на другите без да понесе неприятните последствия от това, минавайки незабелязано или вън от приложното поле на закона в тази област. Тъй като сме силно характеризиран от перверзността вид (виж Цикъл на перверзността) и следователно дълбоко незрял, ние търсим постоянно начин да прекрачим възбраните, които сами си поставяме, с цел да запазим моралът, общите ценности, съставящи пактът на социалния мир и позволяващи ни да живеем заедно, колкото и различни може да сме на пръв поглед. Да се нарушават правилата, предпазващи личният живот, може да има известна социално призната полза. Първо, самите държави си запазват това право, за да гарантират сигурността на своите граждани, което юридически намира изражение в текстовете на всички харти, конвенции и други пактове върху основните човешки права. Обаче държавите могат също да решат да не постъпват така в някои ситуации, както ще го обсъдим по-нататък. После, някои частни организми за сигурност получават, чрез юридическите лостове на вътрешното законодателство на една страна, възможността да ограничават някои човешки и граждански права. На ниво на частния сектор, мотивациите за престъпване на правата, предпазващи личността, се променят много. Там става предимно въпрос да се намери начин да се оптимизират печалби, да се увеличат обороти, да се гризне по-голям пазарен дял под носа на конкурентите, дори да им се подлее вода, което в техните очи оправдава активното търсене на начини да се получат достоверни информации, от сигурен източник, прибягвайки до малко конвенционални методи. Тези лишени от скрупули предприятия очевидно са управлявани от лица като нас, но които са решили да направят от своите лични недостатъци предимство, състоящо се в превръщането на задкулисното погазване на човешките права в проспериращ на светло бизнес и получаващ официално признание в обществото. Частният живот, личността на управителите на предприятието и тяхната дейност стигат до сливане в известна степен. Онова, което лицето си отказва отначало да извършва извън живота в предприятието или смята за недостижимо без да поеме прекалено големи рискове, за да си заслужава, то го намира сега достъпно, уж в името на благото на всички работещи там, но в действителност именно егото, желанието да се самоизтъкне чрез разчупването на забраната, дълбокият стремеж да удовлетвори воайорството си, го подтикват да действа. Моралните задръжки почват да падат като маски, безсрамно, и не работата вампиризира хората и ги преобразява, но именно част от тяхната дълбока същност се проявява угодно, сграбчвайки възможността да осъществят някои от своите фантазми свързани с погазването на забрани. Моралната съпротива, че не може всичко да правим, всичко да си позволим, постепенно отстъпва на иначе по-агресивни принципи : „Ако искаш да получиш нещо, вземи го !“ и оттам, забраненото може да бъде извършено при условие, че не те хванат, и следователно, всичко се свежда до управлението на този риск. Престъпниците са между другото специалисти в управлението на рисковете, свързани с методологията на разследване и търсене на органите на реда и закона, на данъците, на митниците и т.н.

Не може да подходим сериозно към тази тема без да определим какво е „лудост“ в етичния и философски смисъл на термина. Това е разпадът или липсата на морална система под натиска на външни или вътрешни за личността сили. Когато нямаме повече задръжки, повече скрупули, вече не можем да се въздържаме и самопотискаме, единствената преграда пред такова лице може да бъде поставена само от другите. Прието е за нормално децата да постъпват така, знаем, че те търсят постоянно да изследват границите на поведението си. Обаче, отвъд определена възраст сме подчинени на закона и се предполага, че сме способни да поемаме отговорности, във връзка със зрелостта ни. Истината е, че зрелостта се получава много по-късно от 18-годишна възраст, заради поощряването между другото на перверзността в нашите модерни общества. Все пак, това увреждане на системата на моралните ценности е често частично, много относително и променливо от едно лице на друго. Съществуват множество компенсиращи механизми – някой, нарушаващ човешките права, може да е природозащитник или да се показва милосърден и т.н. От морална гледна точка, не би трябвало да е приемливо да се компенсира така. Обаче, всеки един би трябвало да има правото да се промени във всеки момент и да получи прошка. Ето защо в обществото приемаме възможността да се откупим морално някак си чрез извършването на общополезни дейности, примерно. Най-извратените умове са научили да се възползват от тази система за откуп, за да направят не укорима или поносима тяхната вредна, дори разрушителна дейност. Някои са стигнали тъй далеч, че са способни да уверят в пълната си недосегаемост цяла една общност, използвайки методи, за които ще говорим подробно в последствие. Този род престъпления са винаги дело на добре структурирани и организирани групи. Много е трудно да се каже за кого точно работят и какви са им целите, но веднъж щом се озовем „на прицела“ на пагубната им дейност, никак не е трудно да си дадем сметка за размаха на злото, което предизвикват и имат потенциала да извършат. И когато желаем да си дадем средствата да определим степента на лудост на едно лице или такава група лица, именно критерият на отпечатъка върху обществото, както и поведението спрямо закона и морала ще ни дадат адекватната и точна мярка.

Споменахме ролята на кино изкуството, на литературата и на видео игрите. Тяхното морализиращо влияние би могло да бъде много голямо, но още веднъж критериите за възвръщане на инвестицията налагат сценария за такава жанрова продукция. Хората обичат да се идентифицират с героите от екрана и търсят не само развлечение, за да се отпуснат след работния ден, но очакват също режисьорът да погъделичка най-съкровените им желания, всичко представено възможно най-реалистично. Забелязали ли сте този захлас на публиката по творбите, позволяващи потапяне на зрителя в историята ? Хората отиват, следователно, да видят един филм, също за да си се представят за момент вън от тясната рамка на живота си, който може да им се струва посредствен и лишен от смисъл. Те искат да се видят в кожата на други личности, с различни качества, дори превъзхождащи, в изключителни обстоятелства, извършващи героични и необикновени действия. Обаче, те продължават да мечтаят за този живот дори когато филмът е свършил, защото си дават сметка, че това е, към което всеки се стреми тайничко. Повечето от хората биха намерили това за много изтъкващо, дори когато става въпрос да се шпионира личният живот на другите. Тези нездрави желания са жилави и ще просъществуват още твърде дълго, но ако мечтата остава в ограничената област на интимното, да се премине към действие им придава съвсем друго измерение. Ще обсъдим подробно за евентуалните последствия и за някои дори вече съвсем реални от погазването на личния, дори интимния, живот на чрезвичайни хора. Преди да прегледаме няколко конкретни примера, важно е да се разбере, че когато става въпрос да се премине към действие, добре организирани престъпници или корпоративни части, специализирани в шпионирането, могат винаги да ползват почти неизчерпаема резерва от желаещи, готови да се присъединят към каузата им, защото в същност това е проблем на самата личност, който е ловко използван от заинтересованите. Лекотата, с която етичните и морални прегради падат, разкрива само степента на лудост, която мнозина от нас могат да достигнат преследвайки чудовищното си бълнуване да упражняват власт върху живота на другите.

« На прицел »

В началото на 2000-те години, малко по малко, чрез няколко информационни вълни, специализираните в научната популяризация журналисти ни осведомиха за реалната възможност някой ден да сме способни да улавяме мислите на хората или да ги „четем“. Движения на ръка на робот са били водени от маймуни (2004 г.), за опитни свинчета, благодарение на свързани към главата им електроди от едната страна и компютър от другата, интерпретиращ сигналите произтичащи от двигателния кортекс (отговорен за координацията на движенията), за да ги пресъздаде чрез прости команди задвижващи ръката. Така маймуните са успели да се хранят с плодове и зеленчуци, техните собствени ръце бидейки ограничени. Напредъкът на невронауките позволи първо възможността да се кажат с известна точност прости неща, като например, дали пациент подложен на функционален ядрено магнитен резонанс току що е видял хоризонтална или вертикална линия върху екран (2006 г.) и няколко години по-късно, да се получат прости изображения от неща, за които е мислел (2009 г.). Масивна медийна кампания в началото на 2012 г. обяви, че мозъчната активност на хора под операция е била разкодирана и превърната в звуци. „Принципите на тази изследователска дейност се основават на действително чуваните звуци, но да ги използваме, с цел да се пресъздадат въображаеми разговори предполага, че те се прилагат също и към вътрешното произнасяне... има индикации, че да чуваме звуци и да си ги представяме, задейства същата зона от мозъка. Ако можем достатъчно добре да разберем връзката между начина, по който мозъкът записва и създава звуците, би било възможно тогава или да синтетизираме звукът, за който мисли човек, или просто да го напишем под формата на думи с машина.“ - предупреждава Brian Pasley, от Калифорнийския университет в Бъркли, един от съавторите. Едно от последните достижения на невроизображенията чрез функционален ядрено-магнитен резонанс, датиращо от юли 2012 г., позволява да се интерпретират под формата на букви промените в кръвния поток на мозъка на пациент мислещ за тях, с 82% достоверност. Информатичният гигант IBM, разработващ продукти за връзка човек-машина, официално предсказа, че до 5 години компютрите и мобилните телефони ще бъдат способни да четат мислите ни, да ги афишират на екран или да отговарят на команди от разстояние. Така, простият факт да помислим за някого, може да задейства набирането на номера му. Тези предсказания бяха обилно предадени от медиите от края на 2011 г.

Ето къде е горе-долу официалната наука в този момент. Ще ви разкажа най-напред моята лична история на тази тема, а после ще направим обход на извършените, през миналия век, открития за сметка на военните в Съединените Щати, които изглежда са световните лидери в тази материя.

В периода 1994-2005 г., живях в Южна Франция, където следвах приложна физика, между другото. През 1999 г., докато разсъждавах за подреждане в стаята на квартирата ми, изведнъж чух мислите ми като усилени от радио с тон колони в хола на собствениците, под съседната на моята стая. За момент спрях да разсъждавам с думи и пресметнах бързо, че ще имам без съмнение само още един шанс да го чуя преди лицата манипулиращи апарата за подслушване да си дадат сметка, ако все пак беше манипулационна грешка от тяхна страна. Не произнесох по никакъв начин в мислите си тези предположения. Съзнанието ми действаше бързо и въобще не чух апаратът долу да повтаря неизразените ми с думи мисли. Оставаше ми само да опитам последният си шанс и реших да не издавам, че знам какво се случва. Продължих значи да разсъждавам в думи за вещите ми за подреждане и отново чух мисления си глас силно усилен отдолу. Трая само няколко секунди и се спря окончателно. Няма значение как мислех, с или без произносими понятия. Повече никога не чух мисълта ми да звучи по този начин и реших да не се занимавам с това, докато нямах осезаеми доказателства, защото беше широко известно и прието по онова време, че да чуваш гласове е признак на лудост, в наши дни все още често е така и следователно, не можех да обсъдя с когото и да е тази тема, без дори да съм проверил предварително дали такава технология съществува. Случи ми се все пак, през същата година, по време на дейностите ми като член на студентска асоциация, да срещна младежи, разполагащи изглежда с малко преносимо устройство, приличащо на терминал за радио-съобщения (пейджър), каквито имаше масово в края на 90-те години (Tatoo или подобно), позволяващо им явно да четат направо от екрана нещо, за което си бях помислил, и то както в Монпелие, така и в Париж. Започнах да търся в Интернет, за да видя дали имаше вече такава технология на разположение на пазара или дали други лица бяха забелязали подобни събития. Разбира се, не открих нищо за такава технология, колкото до малкото лица, които бяха посмели да говорят за това в Интернет форумите, няма нужда да казвам, че ги вземаха за луди и продължават без съмнение да правят така и до днес. Скоро разбрах, че единственият начин да предпазиш вътрешният си свят, някак си, е постоянно да променяш поведението си, схемите, по които реагираш, с риск да бъдеш взет за луд също. С времето, се обиграх на тези техники, произтичащи значително от актьорската работа, обаче те имат понякога ужасяващи последствия върху личния живот, защото не се играе просто роля, а собственият живот.

Проблемът за разкриването на факта, че такива апарати съществуват е много сложен. Когато се прави на улицата, е практически достъпно за всеки, включително деца, и е почти невъзможно да се докаже. И така, трябваше да се обмисли възможността да бъдат оставени тази лица да се доближат възможно най-близо до личния ми живот, до дома ми, както в случая с подслушването на студентската ми квартира, само че трябваше да преодолея подозрителността им. Фактът, че повече никога не чух мислите си усилени по този начин, показва, че не са престанали непременно да ме шпионират, но че вероятно, това ги е направило по-бдителни. Все пак, нещо ми подсказваше, че ако такава технология съществува, има място, където можех с голяма вероятност да го разкрия. Място, където хората са толкова комплексирани и страдат от дълбоко чувство за малоценност спрямо другите нации, че биха били много по-бъбриви и „видя ли ме“ от палячовците във Франция, забавляващи се да правят същото. Става дума за някогашна комунистическа страна, където съм роден, и за която претендирам, че познавам понастоящем доста добре манталитета на обитателите ѝ – България. Тази държава от бившия комунистически блок бе най-близкият сателит на СССР. Тайните служби в България бяха изградени по модела на някогашното КГБ и бяха известни под наименованието „Държавна сигурност“. След падането на комунизма, местните власти твърдо отказаха прилагането на политика на лустрация спрямо някогашните ѝ кадри, считайки, че те са служили интересите на страната под един особен режим и че са действали само от името на държавата, което не би трябвало да е осъдително. Така от 1989 г., до влизането на България в ЕС през 2007 г., 10% от депутатите на всички парламентарни асамблеи бяха някогашни кадри на прочутата „Държавна сигурност“. Не е трудно да си представим какво е станало във всички сектори на дейност в тази пост-комунистическа старана. Може да бъде предмет на цяла книга и ще се задоволим да споменем само, че до ден днешен се смята, че тези лица държат 80% от българската икономика. Тяхното въздействие върху тази страна е неоспоримо.

Очаквах значи да се заинтересуват от мен, познавайки добре тоталитарните рефлекси, от които хората в България са разтърсвани все още в наши дни. Не закъсняха да се появят, понастоящем мога да кажа с много голяма вероятност, че от есента на 2006 г., една година след завръщането ми от Франция, вече ме следяха, докато ходех на работа, по време на придвижванията ми и на връщане у дома. Работех в офис на приземен етаж, чиято врата често бе отворена и ги чувах да говорят за мен от масите на близките кафе-барове. Веднъж, имах странна история – тъкмо бях изхвърлил прозрачно пликче, натъпкано само с хартии, в кофите, които не бяха изпразвани отдавна заради стачка на чистачите, и някой мина точно след мен, за да го прибере. Беше небрежно облечен, но прекалено здрав, за да е бездомник – ръцете му бяха сигурно три пъти колкото моите. През 2009 г., нещата придобиха известни размери– те не се задоволяваха повече само да ме следят, идваха под блока ми, разговаряха със съседите ми, чух ги дори да казват, че според тях съм бил „френски шпионин“ и така те са оправдавали безумните си действия пред други лица, любопитни да узнаят какво се случва. Най-напред, те се настаниха в апартамента под нас, където ги чух първо през август 2009 г. Понякога ги чувах да се събират посред нощ под блока ни и да крещят какво правех у дома си, включително в Интернет – младежки гласове. Обаче, те останаха относително дискретни в апартамента отдолу и не можах да получа елементите, от които се нуждаех, за да покажа едновременно присъствието им и методите, които използваха. Освен това, продължавах да работя и нямах толкова време да се занимавам с това. Към пролетта на 2010 г., младежите, наблюдаващи ме в дома ми, вече се бяха преместили в апартамента над нас. Чух ги докато майсторях на терасата, коментираха работата ми. През септември, тъкмо си бях настанил рутер, за да може брат ми да споделя връзката ми към Интернет и отново ги чух. Случайно, бях съхранил статистиките от логовете на рутера ми в деня на настаняването му, от просто любопитство. Както се оказа по-късно, този факт имаше известно значение. През октомври, те вече бяха в течение за желанието ми да напусна работата си, за да пиша книги и проявяваха желанието да ми откраднат творбата. Още преди да прекратя работата си, предизвестието ми бидейки подадено в началото на ноември, през един декемврийски ден, докато опитвах напразно да отворя един криптиран файл у дома, чух хората в апартамента отгоре да ме обиждат заявявайки, че дори те са били разбрали, че паролата, която съм въвеждал е погрешна. Когато напуснах службата си, от първия ден на 2011 г. заработих по книгата си. Тогава притежавах само един лаптоп, върху който пишех, после криптирах и почиствах кошчето, за да се свържа към Интернет, така че да предпазя съдържанието на книгата ми. Тази манипулация беше затормозяваща, ето защо реших да си купя настолен компютър, предназначен да служи за всичките ми лични задачи и да запазя лаптопа си само за свързване с Интернет. Това отне време, защото на пазара нямаше повече на разположение някои от частите, които търсех, и новият ми компютър не бе готов преди средата на февруари. Междувременно се случиха някои събития, които ме тласнаха да разгледам възможността да подам първа жалба срещу младежите, „наблюдаващи“ ме в жилището ми. Сега ги чувах всеки ден. Понякога ми се подиграваха, понякога ме хвалеха, накратко лъхаха топло и студено, сякаш пробваха да ме манипулират. Постоянно заявяваха, че им се обаждат някакви хора, за да им дадат цели за постигане, като например да получат информация от мен или да проверят дали съм „луд“, и че щяло да им се плати само на изпълнена задача. Важно е да се забележи, че, ако работата на един класически шпионин се състои в получаването на информации минавайки незабелязано, тези, с които си имам работа, изглежда се стараят да взаимодействат с мен, което в рамките на личния ми живот, се оприличава на тормоз. Тъй като се забавих с купуването на всички части за новия ми компютър, прехвърлих всички мои лични файлове върху флашка, пишех книгата на нея и когато трябваше да търся информации в нета, я изключвах предварително. Лицата отгоре коментираха всичко, което правех. Не се страхуваха да узная къде са и че ме шпионират. Когато пишех книгата си, дори без да съм свързан към Интернет, ми даваха да разбера, че не мога да им скрия съдържанието ѝ. Напразно въртях компютъра във всички посоки, винаги успяваха да правят съвършено адекватни забележки спрямо съдържанието на това, което пишех, четях или гледах в Интернет. Имаше само две възможности, за да успяват това – първо, да са разполагали с висока технология за шпиониране, позволяваща им да визуализират и чуват всичко в жилището ми и без да съм способен да открия никакъв „бръмбар“, или второ, можели са да улавят мислите ми за всичко, което правех, оставяйки ме нарочно да вярвам, чрез коментарите си, че са го виждали направо или отгатвали от поведението ми (манипулативна фаза). Вероятно ще се учудите, но от двете възможности избрах първата. Да, бях очаквал от години жалките комплексарчета да дойдат някой ден да ми покажат колко са „надарени“, „компетентни“ и „гениални“ щом могат да правят неща далеч отвъд способностите на простосмъртните, обаче тук ставаше повече въпрос за един адекватен избор да се подаде жалба. А жалба не се подава без да имаш достатъчно елементи, позволяващи да се твърди с голяма сигурност на какво се смяташ жертва. Това е, което впрочем ме посъветва и адвокатът ми. От друга страна, признавам, че съм пропуснал един важен детайл – повече от десет години бяха изтекли откакто бях узнал за съществуването на този род джаджи и освен, че технологиите доста бяха напреднали, сега те бяха и много по-достъпни. Не ми трябваше доста, за да осъзная, че малките „хитреци“, с които директно си имах работа, бяха само нравствено-слабоумни пост-пубертети. Казвах си някак погрешно, донякъде със скрита идея напред, че не можеха да притежават от този род джаджи, позволяващи да се четат мислите на другите. Добре прикритата ми идея се състоеше да започна да събирам информации за тях, очаквайки да се издънят сами, но така че да мога да го запиша, тоест да го направя възпроизводимо пред други лица, за да бъде очевидно за тях също. Започнах да записвам с обикновена уеб камера, възползвайки се от добрата звукова карта, с която разполагах върху новия ми компютър през месец март 2011 г. Междувременно, бях събрал информации за свързванията към компютъра ми от Интернет и открих един IP адрес, който се появяваше всеки ден в статистиките ми, на който нямаше http сървър, който си играеше напълно със защитната ми стена и минаваше от браузъра ми към системните ми услуги и обратно. От същия адрес бях получавал DoS атака през септември 2010 г., тъй като бях запазил статистиките на рутера ми от чисто любопитство. Тук си дадох сметка също, че няма никога нищо очевидно. Адвокатът ми първо не чуваше нищо от записа, който му пуснах, трябваше да го накарам да прослуша пак, предавайки му с думи съдържанието. Накрая чу и прие, че ме шпионират в дома ми. Беше първото ми официално признание за това престъпление и ме окуражи да продължа усилията си. Вече знаех, че рискуваше да се повтори в Полицията или другаде, но се чувствах готов за това.

Пост-комунистическите аграрно-комсомолски зомбита ме следваха абсолютно навсякъде, където ходех, дори вън от града и в други градчета, сякаш очакваха най-после да направя нещо, което може да оправдае ненужното им съществуване, както и инфантилните им бълнувания, че съм бил „френски шпионин“. Подиграваха ми се, че без работа съм щял да „умра от глад“ и същевременно, тези идиоти са отишли да разправят на персонала на магазините, където пазарувам редовно, че съм „луд“, без работа и че съм щял без съмнение да опитам да крада от щандовете, за да оправдаят защо ме следят вътре и да поискат също някои от тях да им сътрудничат. Наложи се да прекратя работата си по книгата ми заради тях и най- доброто, което тези малоумни безделници намериха е да заявят, че сега им поискали да проверят дали съм „способен да работя“ ! Освен това, навсякъде заразправяха, че не съм щял да работя и че се опитвали да ме подтикнат да го направя – садистични извратенячета ! С цел да сторят гнусните си престъпления най-малко морално укорими, не се колебаят да ме изкарват публично за „олигофрен“ и „опасен дебил“. Това ме накара да ги сравня с фашистите на Мусолини, защото нарочват някой, противопоставящ им се, разпалвайки омразата на всички срещу него, сякаш им е враг, защото е подозиран, че иска да разруши колективизмът им. Ето как липсата на толерантност, подлостта и общата безотговорност създават благоприятните условия за поддържането на изключително опасна форма на престъпност, почиваща върху една идеология – корпоративен фашизъм. Едно от първите доказателства, които получих, че става дума за апарат за четене на мислите ми, дойде през юни 2011 г., докато разсъждавах за много напреднали неща от физиката на частиците. На практика, нямаше никакъв шанс тези изостанали невежи да знаят точно за какво разсъждавах. По онова време, вече бях подал първата си жалба до прокурора и очевидно е била взета отчасти на сериозно. Извикаха ме в Полицията, сектор икономически престъпления, за да свидетелствам. Всъщност, любопитно, прокурорът бе приел само тезата за посегателство срещу интелектуалния ми труд и напълно бе пренебрегнал, че ме шпионират погазвайки човешките и конституционните ми права. И още, тъй като бях форматирал неколкократно операционната ми система с цел да защитя по-добре компютъра си при свързване с Интернет, възприемайки силно затегнати мерки за сигурност, полицаите ми отвърнаха, че не можели нищо да направят, за да докажат опитите за проникване в него, понеже доставчикът не разполагал с данни освен просто фактът, че е имало връзка, и че, ако и да е имало доказателства, те са били унищожени с форматирането на диска. Отсега вече знаех, че при следващата жалба рискуваха да ме вземат за луд. През лятото на 2011 г., ми липсваше пространство върху диска, за да записвам мръсниците в апартамента над нас и те доста се възползваха от това. Започнаха да застават зад мен, когато ходех до банкомата и да се преструват, че са видели PIN кодът ми, докато съм го набирал, произнасяйки го високо и осмивайки ме, че съм бил „много тъп“. Повечето от поплювковците следящи ме из улиците са момичета, но най-много ме шокира, че са стигнали чак до там да използват деца ! В апартамента над нас бяха по равно – две момичета, две момчета, но почти изключително момичетата коментираха какво правех у дома, докато момчетата оставаха на заден план. Понастоящем, мисля, че са три момичета и едно момче. Постоянно говореха за здравословното ми състояние, за анатомични подробности, без никакъв свян, за разни продукти, които ползвах, всичко от унизително естество, неща, които дори не бих промърморил тихо, и значи, които не можеха да научат по никакъв друг начин. Момичетата, особено, се преструваха, че ме наблюдават редовно, когато вземах душ, обсъждайки тялото ми, което ме накара да ги нарека „моите задочни съпруги“, но се съмнявам, че съдът ще ми позволи също да счупя оковите на света-светих моногамията ! През август 2011 г., си купих нов твърд диск, който ми позволи да възобновя записите. Отсега знаех, че трябваше да ги хвана да казват нещо, което не съм произнасял никога по какъвто и да е начин, което не бе лесно за получаване, но освен това трябваше да се слушат стотици часове аудио файлове, за да се изведат и после филтрират частите разкриващи, че ме наблюдават в дома ми и то с апарат, четящ съзнателните ми мисли. Реално, това отне няколко месеца, вече бях получил в началото на август 2011 г. официалният отговор от Полицията, че няма данни за извършено престъпление от общ характер и трябваше да побързам да подам нова жалба възползвайки се от факта, че не е било проверявано, че съм шпиониран. Този път, предвиждайки какво ще е поведението на местните полицаи спрямо моя случай, изпратих жалбата си направо на Върховна касационна прокуратура и осведомих с копие Министерски съвет, който, по българската Конституция, е един от гарантите за прилагането на политиката за национална сигурност. На края на писмото си бях изготвил списък с въпроси относно ситуацията ми, от които един особено засягащ настоящите методи на работа на Полицията, за да се осведомя за мнението им, дали рискувах да бъда взет за „душевно болен“, какъвто бе навикът да се постъпва в епохата на комунизма, когато някой бе имал наглостта да се оплаче за погазване на човешките си права. Министерски съвет ми изпрати писмо през февруари 2012 г., че са предали жалбата ми до МВР със заповед да извършат пълна проверка на моя случай и да ги уведомят за резултатите, както и мен като жалбоподател. Върховна касационна прокуратура препратила жалбата ми до районния прокурор за едно ново завъртане с манивела, да се подкара засеклия мотор на правосъдната система в България. И така, през януари 2012 г., получих първата визита на полицаи у дома, откакто бях почнал да подавам жалби по моя случай. Като изслушаха моето потвърждение на фактите, ми отговориха, че щели да търсят заподозрените по „оперативен път“ и че искали да говорят с брат ми. Вечерта, брат ми ми каза, че не могли да го разпитат, защото имал клиенти при идването им и че се разбрали той да отиде в полицейския участък през седмицата, за да даде показания. В последствие, прокурорът отново отхвърли възможността да образува досъдебно производство, заради показанията дадени от съседите ми на Полицията, казвайки, че не знаят или отричат присъствието на други лица в апартамента над нас. Отидох значи до Районна Прокуратура, да огледам документите от предварителното разследване, и там разкрих „розовият стълб“ ! Полицаят, разпитал съседите и брат ми, заявява, че съседите ми ме считали като имащ „психични отклонения“, че по време на разговора ни съм потвърдил, че съм бил жертва на „конспирация“, че поведението ми било „неадекватно спрямо нормалната обстановка“, че съм говорел „несвързани и нереални неща“. Но, ако полицаят е споменал симптомите на душевно заболяване, му е трябвало също да даде име на тази болест. Тогава, той не се стеснява да заяви, че когато отишли на работното място на брат ми, той му бил казал, в „предварителен разговор“, че от известно време бил забелязал, че съм имал „психични отклонения, най-вероятно шизофрения“ и че ми се „привиждали и причували неща“. Срещнах съседите цитирани от полицая, всички отрекоха да са засягали душевното ми здравно състояние и заявиха, че това били типични за тях „номера“. Брат ми също отрече думите, които са му били приписани, още повече, че в писмените си и подписани показания, които прегледах, той казва, че ме намира за психически уравновесен и че не представлявам заплаха за себе си или за другите. Колкото до собствениците на апартамента над нас, те отричат в общото си заявление, писмено, да има други лица освен тях самите в дома им и твърдят, че през последните две години дори не са имали "наематели". Това е важно, за да се разберат записите, защото там са само двама пенсионери, в апартамента до нас, на етажа ни, също има двойка пенсионери, а под нас няма никой, освен през лятото, защото собствениците живеят в Русия. У нас, заедно с брат ми, е и майка ми. Обжалвах следователно, този път, в по-горната Прокуратура, към края на април 2012 г. По онова време, вече нямахме ток у нас, заради прекалено големи фактури, в следствие на тежка и дълга зима. „Хлебарките“, пукащи по пода на апартамента отгоре, които ме следваха навсякъде в придвижванията ми у дома, сигурно са си казали, че ще си отмъстят възползвайки се от факта, че не можех повече да ги записвам и че жалбата ми е била вече подадена. Отправиха няколко заплахи и после започнаха да повтарят високо всичко, за което мислех, във всеки момент. Значи нямаше място и за най-малкото съмнение, че ставаше дума за апарат четящ мислите ми. Но за какъв прибор точно и дали това е всичко, което можеше да прави, как функционираше ? Впуснах се така в малко търсене по въпроса, върху терена. За да си отмъстят, чираците шпиони бяха решили да ме следят навсякъде, много по-плътно и масово, отколкото преди, и най-вече да четат на висок глас всичко, минаващо ми на ум. Така, един юнски ден на 2012 г., минавайки покрай ресторант, видях млад татко със семейство да ми се смее посочвайки ме с пръст на дъщеричката и съпругата си. Предполагам, че беше заради дългите ми коси и брада, които си пуснах, откакто бях подал първата си жалба, за да проверя, в човешко измерение, времето, необходимо на институциите у нас, да решат моят случай. Точно в същия момент, мъж, седнал на външна маса на ресторанта, прихна пред сътрапезниците си : « Гледай какви фрази прави тоя : „Нямат никакво възпитание, а тръгнали да възпитават деца – родители !“ ». Това бяха точно мислите ми, дума по дума, когато видях младия татко да ме сочи с пръст на дъщеря си смеейки се. Сътрапезниците на масата на ресторанта се развеселиха и един от тях добави : „Така ще излезе май !“. Тествах разстоянието, от което можеше да улавят мислите ми и се оказа, че е около 60-70 м. Успях също да видя уредите, които моите най-трескави „фенове“ носеха – бяха широкоекранни мобилни телефони, тактилни за някои модели. Онова, което ме изненада много, е че очевидно е възможно да се улавят мислите ми под формата на доловими звуци чрез тези апарати, защото ми направиха също демонстрация у дома, от апартамента отгоре, оставяйки ме да слушам близо минута нещо, за което бях си мислел, без да го произнеса на френски език. Ако разгледаме случая от забавната му страна, е точно сякаш мозъкът ми постоянно излъчва кодирана радио станция, а умопомрачените по моята личност, следящи ме навсякъде като божество, от разстояние, слушат незаконно, без мое изрично позволение, без да притежават абонамент, нито законен приемник, пиратствайки интелектуалният ми труд, обирайки плодовете му и позволявайки си дори безочието да се намесват в мислите ми и интимния ми живот, като "черни" станции, давайки морални преценки. Те водят чудовищна паразитна форма на съществуване върху съзнанието ми, подобно на лоботомизирани зрители на телевизионни сериали, консумирайки интимния ми живот като поредната им любима "сапунка", извличайки полза от него, понеже предполагам, че им се плаща за този долен труд. Опитайте малко да си представите какво е да следиш мисълта на някой в дома му от съседен апартамент, 24 ч. от 24 ч., 7д/7д, повече от 2 години, без прекъсване, не е ли акт на ожесточение на психопати ? По средата на юли, възстановихме тока у дома и подех записите усърдно. Наскоро, уведомих Министерски съвет на Република България за последните ми информации по тази гореща тема. Натрупах повече от две хиляди часа аудио файлове и реших да ги споделя изцяло с вас. Дисковете ми отново се напълниха, но вече съм предвидил да купя един нов следващата година. До тогава, се освобождавам по малко от стари ненужни файлове, за да разкривам място. Наглите маниакални воайори очевидно искат да се правят на много корави пред мен, тогава ще се постарая да им омекне кифлата.

Техниката

След Втората световна война, Съединените Щати са прибрали 9 000 учени и техници нацисти, работели в немските концентрационни лагери, за да използват компетенциите им в мъченията, промиването на мозъци, подчинението и контрола на човешкия ум. Чрез поредица от програми свързани помежду си посредством цели като разпити, промяна и контрол на поведението, и т.н. (Paperclip - 1945, CHATTER – 1947, BLUEBIRD – 1950), се стига до проекта MK Ultra през 1953 г. Целите на този последния са били да се изработят и значи да се тестват върху доброволци или не, военни или цивилни, наркотици, позволяващи влияние върху или манипулиране на ума, в отговор на Съветския блок, който бил използвал такива техники срещу американски войници, затворници по време на войната в Корея. ЦРУ е искало да може да си служи със същите методи върху своите собствени задържани. Всъщност, те са подели разработките на нацистите опитвайки да причиняват и изучават разединение на личността, да изтриват паметта и да изграждат нова, подчиняваща се, същност. Програмата официално е прекратена през 1973 г., обаче изследванията са продължили тайно.

Дълго укриваното съществуване на тези проекти показва, че някои много напреднали изследвания са били извършвани в университетските, болничните среди и т.н., под прикритието на тайната наложена от разузнавателните агенции, както в страните от НАТО, така и в някогашния комунистически блок. Днешното състояние на официалната наука е много назад спрямо някои от тези пробиви осъществени без знанието на широката публика. Така, през 1962 г., когато Allan H. Frey публикува трудовете си върху „слуховия ефект чрез микро-вълни“, той не е бил използван, само да се прогонват птиците от самолетните писти. Сходни изследвания са били водени в съветския блок и са потвърдили същите резултати с предаване на реч. В САЩ, Sharp и Groove, работещи за Агенцията за напреднали изследвания (ARPA) към изследователския институт Walter Reed, са постигнали предаване на реч „без приемник“ и „безжично“, през 1975 г. На следващата година, в доклад на подкомисията по конституционните права към Комисията по правосъдие, представен в американския Сенат, се споменава, че „звуци и вероятно думи, сякаш излъчвани от вътрешността на черепа(в главата) могат да бъдат индуцирани чрез модулация на сигнали с много слаба мощност“, едно от приложенията на които би могло да „обърква и прекъсва поведението на военния и дипломатичен персонал“. Патент на Brunkan[1], за чуване на реч от разстояние, ни разкрива, че използваната гама от микро-вълни може да е много широка, от 100 MHz до 10 000 MHz. Това включва така честотите на протоколите за радио-съобщения като POCSAG (за пейджърите Tatoo et Alphapage) на 466 MHz, както и тези на мобилните телефони или смартфоните. При яснотата на стремежите за пълен контрол наложен от агенциите за разузнаване на всички страни, много е възможно технология използваща обратният процес, състоящ се значи в улавянето от разстояние на речта излъчена по време на мисловната дейност на човешкия мозък, да се е появила без наше знание и да е била държана в тайна дълги години. Статиите в пресата, информиращи ни от години за евентуалното научно осъществяване на такъв подвиг подсказват, че той би бил всъщност само официалното наваксване на тази технология и че информационната кампания играе просто пропагандна роля за нейната употреба, и за нейното приемане от обикновените хора, не знаещи за съществуването ѝ. Но за да има всичко това някакъв смисъл, първо би трябвало да се провери до каква степен е правдоподобно и осъществимо. Видяхме, че трябва да се модулират микро-вълни, за да се предава реч вътре в главата на човек от разстояние. Дали обратният процес е възможен ? За да подемем обясненията на Brian Pasley, от калифорнийския университет в Бъркли, цитирани по-горе в статията, да чуваме звуци и да си ги представяме задейства явно същите зони от мозъка. Но какво е мисълта ? Според Платон, това е „вътрешен диалог“, значи ние говорим в съзнанието си с понятия, които не произнасяме, но които могат да бъдат свързани в звуци, ако го желаем, защото са думи от езика ни или думи, които може да си измислим сами. Сега трябва да се запитаме на каква честота функционира мозъкът ни, когато мислим ? Всички ЕЕГ (електро-енцефалограми) показват дейност, обичайно притисната между 0,5 Hz и около 100 Hz. Това са вълни с много голяма дължина – между 3 000 км и 600 000 км. Вярно е, че вълни от такъв мащаб не са спирани от почти никакво препятствие, всеки предмет имащ пренебрежителни размери спрямо тази величина. Ала, това не ни обяснява как мобилни телефони работещи на 1 800 MHz или до 2 200 MHz могат да ги улавят. Би трябвало или мозъкът ни да е потопен постоянно в микро-вълново поле чиито честоти той модулира, или да произвежда сам тези микро-вълни. В първия случай, можем да си представим че реле-антените (базови станции) на операторите на мобилна телефония създават необходимото поле. Що се отнася до втория случай, изглеждащ много по-вероятен, в статия от 1979[2], авторите излагат идеята, че естествен микро-вълнов компонент присъства в човешките ЕЕГ и че слуховият кортекс произвежда тези вълни. През 1989 г., Stocklin PL полага патент[3] за слухов апарат, имитиращ този естествен процес. Значи ще да е напълно възможно терминали за радио-съобщения или мобилни телефони да са били отклонени, за да четат мислите ни от поне 13 години вече.

Кои са « те » ?

Трудно е да се каже кои са хората зад зомбитата с уреди за четене на мисли, чиито интелектуални способности предполагат, че тези последните им служат също за протези на централната им нервна система. Не бих желал да спекулирам по темата, защото е очевидно, че жалби идващи сега от всички страни на НАТО са видими в Интернет и разкриват високата степен на организираност и масовизация на тези проблеми, достигащи размерите на цели общности от хора, живеещи по този противоконституционен начин. Не е по-малко сигурно, че изостаналият манталитет на членовете на някогашните тайни служби в Източна Европа изобщо не се е променил с падането на „желязната завеса“ и че продължават да живеят разтърсвани от сталински рефлекси от миналото. В наши дни, методите, които използват тези негодници се наричат „групов тормоз“ (« gang stalking » на английски), но всъщност това са тоталитарни практики. Онова, което рискува да изненада много хора обаче е, че значителна част от съвременното българско общество, включително и млади хора, родени в края или след периода на Комунизма, са все още разтърсвани от такива тоталитарни рефлекси, защото те се предават между поколенията. Противно на очакванията на повечето хора за бързото израстване на едно ново поколение, освободено от комплексарщината и умствената изостаналост на предходните поколения, се получава точно обратното. Би било по-подходящо да кажа нещо свързано с лицата, с които директно си имам работа. Те все още са тук, над дома ми, с очи, приковани върху екраните на техните мозъчни протези, или със слушалки, забучени в зелките им. Да се гавриш напълно с нечий личен и интимен живот, значи да искаш да го пречупиш или унищожиш психически, но и физически, да отричаш човешката му същност и следователно неотменимите му права, което не е лишено от фашизираща идеология, и може да доведе било до посегателство към собствения си живот, било до опит за саморазправа. Но може би именно това е, което очакват тези безгръбначни - да им се даде случай да покажат на всички, че жертвата им е агресивна и значи потенциално опасна за себе си или за другите. За да стигнеш до толкова вулгарно потъпкване на интимния живот на някой друг, първо трябва да си разрушил съвършено човешки неща в самия себе си – своите скрупули, своите морални задръжки. Може би при наемането им ги подлагат на същата процедура, за да успеят, едновременно, да им „извлекат гръбначният стълб“ и да съберат достатъчно информации за тях, в случай, че... Така, те самите ще да са жертви, лоботомизирани от съзнанието си, за да му се избегне внезапно пробуждане. Тия жалки цимбали не могат да се спрат сами, защото не знаят вече никаква задръжка, никаква граница, нито морална, нито законова впрочем. Те са като бродещи магарета в поле, където никой не е поставил прегради. Изглежда, тогава, да са опасни както за другите, така и за себе си. Ще имат нужда да бъдат откъснати от средата си, за да се пререже пъпната връв на зависимостта им.

Въпросът за причините, поради които някой може да се озове "на прицел" изглежда вълнува много хората и това е разбираемо, никой не би желал да се окаже в подобна ситуация. За да се следи някой толкова ожесточено, толкова продължително, във всеки момент, на всяко място, са необходими значителни средства. Това е, което кара много хора да си мислят, че организаторите на този род престъпления подбират внимателно, по строго определени критерии своите жертви и че ако се познават тези "основателни причини", заради които се разходват толкова много средства, евентуално може да се избегне да се попадне в тяхната мрежа. Подобно предположение се основава на презумпцията, че никой разумен човек не би хвърлял средства за някаква неоправдана дейност. Но дали хората, организиращи и изпълняващи подобни престъпления са наистина разумни ? Да се унищожи интимността на един човек, чрез разтварянето ѝ в общественото пространство, е покушение не само срещу целостта на психиката му, т.н. „психичен интегритет“, не само накърняване на достойнството и репутацията му, не само погазване на основните му конституционни и човешки права, а отричане на човешката му същност. Това е дискриминационна практика, която, освен че не е лишена от идеологическа основа – фашизираща, погазва и отрича човешките права и същност, което означава отричане на съществуването на индивида, носителят на тези права, а това разкрива вече желание за физическо премахване. Самите извършващи тези деяния, за да считат действията си за нормални и да се ожесточават с такава маниакална последователност вече повече от 2 години, 24-часово, срещу мен, или са се отказали доброволно от собствените си човешки права, или са били пречупени психически, при сходни на моите обстоятелства, с цел да не си задават никакви въпроси и да не се пробуди съвестта им. Те най-вероятно имат нужда да бъдат откъснати от средата, в която са попаднали, да прекъснат зависимостта си от нея, и да получат адекватна специализирана подкрепа от държавата, защото са опасни за себе си и за другите със своето поведение. Напълно е възможно те самите да не осъзнават, че са жертви или да им е трудно да си го признаят. Може ли тогава да се очаква, че организаторите, финансиращи подобни престъпления срещу личността и демократичните устои на една държава, злоупотребяващи дори с хората, които им служат, са разумни същества ? Въпросът защо на един член от общността са грубо погазени човешките и конституционните права би трябвало да намери своят отговор в съда, където единствено може да се създадат предпоставките за един цивилизован диалог между извършителите и потърпевшите, под погледа на институциите и обществото. Да се очаква отговор само от жертвата на престъпленията срещу личността е като да се повдига въпрос за нейната вина или да се подозира, че ако тя не може да даде причина за подобни действия срещу себе си, значи си измисля или има психичен проблем. Истината е, че всеки един може да се озове в такава ситуация, защото онези, които дърпат конците на тази манипулация, го правят с ясното съзнание, че така подриват устоите на самата държавност и демокрация, а това означава, че засегнатите ще бъдат всички.

Да се шпионират мислите на всеки, ще преобърне отношенията между хората по дълбок и трудно предвидим начин. Това е процес, заплашващ националната сигурност на коя да е страна и следователно, не може да бъде пренебрегван. От морална и юридическа гледна точка, е подходящо да се разграничава мисленето, изричането и извършването на нещо, което е предвидено по закон. Престъпниците, тормозещи хората в дома им, или напълно не познават разликата между тези действия и последствията от тях, което би ги поставило като умствено изостанали, или искат да създадат объркване между тези ясно разграничени понятия. Те считат, че имат не само правото да се вмешават в личния ви и интимен живот шпионирайки най-съкровените ви мисли, но също си присвояват правото да ви съдят за тях, опитвайки да си придадат морална позиция в обществото, която олицетворява авторитет и е повсеместно призната. Те се вземат за специалисти, които ви изучават като нов вид, затворен в клетка, преструвайки се, че сте "психично болен" и поради това сте единственият виновен за създалата се ситуация, без обаче да проявяват и най-малкият признак, че са съзнателни за постъпките си. Действително, би могло да става дума за несъзнателен трансфер на собственото им психично здравно състояние върху жертвата им, имащ за цел да ги предпази от пробуждане на съзнанието, което не иска да се изправи срещу чувството за вина, произтичащо от вътрешното им убеждение, че това, което вършат е дълбоко неморално и незаконно. Осъзнаването би могло да ги доведе да се запитат за степента на собствената си лудост, което съзнанието им грижливо иска да избегне, за да им гарантира привидно умствено равновесие, а екстериоризирайки причината за смущението им, те се ожесточават да докажат, че жертвата им е "ненормална". Ако държавата не се намеси, за да спре тези безсрамни изверги, човешките отношения рискуват да бъдат дълбоко разстроени. Освен ако самата държава не ги финансира потайничко, в който случай, те ще се окажат "курвите на Републиката" ! Изключително сложни юридически постъпки за авторски и интелектуални права рискуват да бъдат захванати и да намалят сериозно инвестициите в изследвания и новаторство. Случаите на погазване на човешките права ще претрупат и забавят съдилищата. Кражбите и злоупотребите с лични данни като PIN кодовете ще принудят банките да заменят изписаният на хартия код с електронен чип, без носителят да го знае, който ще трябва да се носи отделно от картата, за да се избегне загубата на двете заедно. Опитите за шантаж и рисковете от избухване на личния живот на хората публично ще се умножат, запречвайки повече съдилищата. Жълтата преса ще създаде нов тип папараци, специализирани в кражбата на лични мечти и невромаркетингът ще направи своите жертви. Опитите да се упражнява умствен контрол ще продължат с пълна пара. Без да споменаваме, че да се мисли в образи, както го правят бебетата и животните, е отстъпление от цивилизацията. Писмеността е достижение, позволяващо на поколения, които никога не са се срещали да предадат знанията си. Тези мръсници фашизирани искат да се изправят срещу цивилизацията и вече сами са се превърнали в нещо като « homo reversus ». Искат всички да станем като тях и потискат гласа на човешката ни воля, изразяваща се по същия начин като мислите ни. Досущ истински психопати, те заплашват психичното равновесие на другите и ги препъват в личното им развитие. Индивидите са моторът на прогреса на едно общество, винаги единици пионери са тези, които правят първите крачки, а общността ги следва. Ето защо трябва да защитаваме сурово личните права, ако искаме да имаме общество и икономика, основани на познанието. Масовото и трайно настаняване на фашизиращи общности в нашите демокрации рискува да ги взриви от вътре. Сравнени с тях, талибаните и лудите на Аллах, които експлодират бомби, за да убиват хора, приличат на деца в хор, защото тези безумци минират направо демокрацията и обществото ни от вътре залагайки „бомба“ на страха, подлостта и робството. Действително, става дума за "пълзящ" фашизъм, защото доволно е взаимствал от подривността на войнстващия комунизъм, вербувайки хора, които не знаят в какво точно участват. Това е едно от най-впечатляващите наблюдения, осъществено от мен, върху поведението на другите членове на обществото спрямо този проблем. Мнозина от тях са убедени, че ме следят, защото съм бил "луд", според тях, което, в техните очи, изглежда оправдава подобни действия, и чувам да го коментират навсякъде при придвижванията ми из града, други изглежда съзнават, че не съм "психично болен", но не могат да обяснят на събеседниците си защо съм поставен под наблюдение. Накратко, това е публична тайна, но всичко се случва точно сякаш тези хора живееха и действаха като през епохата на комунизма, с изключение на липсата на страх да говорят за това на висок глас, ала напълно неспособни да направят по-задълбочено съждение върху законността, идеологическата основа, въздействието върху правата на индивида и на цялото общество от пълното наблюдение на личния и интимен живот на кой да е член от общността. Ето защо е тъй важно да се информират хората за съществуването на тези фашизиращи практики, помагайки им да осъзнаят истинската им същност и пълната им незаконност. Само добре осведомени личности могат да имат гражданска позиция и поведение, за да поведат диалог с местните власти и да въздействат на политиката им. Много хора обаче се страхуват, те не искат да вярват, че подобно нещо може да се случи и на тях, затова го възприемат като някаква фантастична история, а не като действителността, в която живеем все още тук в България. Те са по-скоро склонни да вярват, че съм „неуравновесен“, отколкото, че им казвам истината. Това задълбочава проблема, защото по този начин около него се създава нещо като „омерта“ - закон на мълчанието. Ако говориш за такива неща, ще те изкарат за „луд“ и ще те изолират, ако си мълчиш, това развързва ръцете на заподозряните, които нарушават безогледно правата ни, и в крайна сметка те целят да постигнат именно това. А повечето хора очевидно предпочитат да си мълчат. Мисля, че мога да разбера подлостта и страхливостта на хората, но „разбирам“ в никакъв случай не означава „оправдавам“. Още по-малко съм склонен да разбирам безучастността на институциите към тези проблеми. За щастие, срещнах също хора, напълно съзнателни за съществуването на тези практики и разбиращи историческата основа на проблема с манталитета на боклуците въвлечени в престъпленията срещу човешките права.

Злото притежава способността да се прикрива отлично, често зад добри намерения, затова е трудно да го разпознаем. Веднъж разкрито и идентифицирано, всеки от нас трябва да се позиционира спрямо него, това е въпрос на убеждения и на избор. Без да има претенцията да донася пълно и задълбочено осветляване по темата, тази статия има за цел да повдигне крайчец от воала, за да позволи първо приближаване в тази посока.

За онези, интересуващи се от правата си, ето непълен списък на възможните за позоваване текстове в своя защита : чл. 1, чл. 8, чл. 9, чл. 10, чл. 11, чл. 14, чл. 17, от Конвенцията за защита на основните човешки права и свободи; чл. 5, пар. 1, чл. 7, чл. 16, чл. 17, чл. 18, пар. 1, 2 и 3, чл. 19, от Международния Пакт относно гражданските и политическите права; чл. 5, пар. 1, чл. 6, пар. 1, чл. 12, пар. 1, чл. 15, пар. 1, ал. в) и пар. 3, от Международния Пакт относно икономическите, социалните и културните права; чл. 1, чл. 3, чл. 4, чл. 7, чл. 8, чл. 10, чл. 11, чл. 15, пар. 1, чл. 21, пар. 1, чл. 3, пар. 1, от Хартата на основните права на Европейския съюз.

16 ноември 2012 г.