По-голямата част от хората търсят спокойствието и сигурността. В нашия собствен "пашкул" се чувстваме предпазени от почти всички опасности. И това "почти" придобива често цялата си значимост в ежедневието ни и без наше знание. Ние имаме многобройни страхове. И дори когато се чувстваме спокойни, те са си там и влияят на нашето държание без да си даваме сметка за това. Ние не сме животни, но сме запазили по-голямата част от поведенията им и сме развили нови такива. Да приемеш животинската си страна означава да стагнираш(вегетираш) или да регресираш. Да решиш да се бориш срещу нея не е непременно разумно, защото е добре известно, че ако пропъдиш естественото, то се връща в галоп. Тогава човек трябва да познава добре себе си и да накара своята недоразвита страна да еволюира към по-високо измерение, това върху което се основава цялата ни цивилизация. Да се поставиш под съмнение се превръща тогава в акт на смелост, истинско предизвикателство и е поставяло началото, през всички времена, на блясъка на човечеството и неговата гордост.

За разлика от безспокойството(тревогата), чийто произход остава мистериозен, понеже несъзнателен, страхът винаги има известна причина и е определен спрямо нещо : страх от празното пространство, от тъмното, от паяци, и т. н. Обаче, той може да въздейства на поведението ни без да си даваме сметка за това - по лукав начин. В културата и възпитанието на всеки от нас дълбоко е вкоренен принципът, че трябва да се изправяме срещу страховете си и че това е най-добрият начин да ги надвием. Не щете ли, никой не ни е обяснил в какво се състои този принцип и как да избегнем провалът, защото той е вероятен изход. Страхът въздейства инхибиращо(подтискащо) и може понякога да ни блокира както физически, така и психически. Как бихме могли да се изправим срещу него при такива условия, когато тръгваме в неизгодно положение и то сериозно !? Нашето общество на съревнование, в което индивидуалните постижения са фактор за успех, е тласнало умът(психиката?) ни да развие способи да се отприщим частично или напълно от нашият боязън*. В настоящето състояние на познанията ни, не можем да твърдим, че всички тези хитрини на умът ни са еволюция спрямо животинският свят, но можем да го допуснем. Един от механизмите позволяващи да се отклони страхът и да се отблокира тялото и умът от влиянието му е фантазмът. Такъв е случаят, когато става въпрос за фантазъм свързан със "зъбрана". Той има само временно въздействие и не отстранява никога страхът от съзнанието ни, напротив, страхът служи, за да го подхранва. Ползата му, ако се научим да си служим с него, е да ни помогне ако не успяваме въобще да се овладеем. Той успокоява и възвръща увереността в момент, който може да се окаже критичен. Но съветът е да се използва само в краен случай, когато ситуацията е спешна и нямаме време да направим другояче, защото смекчаването на страха може да ни подлъже, както ще видим това по-нататък. Съществуват няколко други начини, но най-ефикасният, без съмнение, е този, който минава през интелектуализацията и към който бихте могли да добавите малка доза хумор, защото страхът се бои от смехът !

Пример за това е страхът да провалиш животът си, който може да се появи във важен за нас момент за кариерата ни, за следването или за личният ни живот. Кажете си, че каквото и да правите, каквото и да ви се случва, това е част от животът ви, живеето го ден за ден и докато сте живи, не рискувате да го пропуснете. Дали ще направите огромна глупост, дали ще провалите следването или кариерата си, това е само епизод, който ще бъде част от преживяното, от вашият житейски път. Пътищата са неизброими и ще откриете непременно някой, който да ви подхожда. Животът е съставен от нови начала и понякога дори може да имаме няколко възможности, за да направим нещата по-добре. Винаги ще има нещо да се прави след това и дори става смешно да се мисли, че животът ви е провален. Когато осъзнавате това, страхът свързан със особен залог, който изглежда ключов, се смекчава и се чувствате освободени. Всичко това изглежда толкова просто, че се питаме дори защо трябва да се казва, толкова "очевидно" е ! Ами, не ! В действителност, това което се случва в повечето случаи е, че нашето кондиционирано от детството поведение често надделява. Обяснение.

Страхът да направиш глупост, например, не само ни кара да се схващаме, но и създава постоянно напрежение, един твърде подломен за нашата психика и нашият организъм стрес. Едно от средствата да се освободим от това напрежение е това, което някои от нас са развили в детството си, а именно да направят глупостта свързана със този страх. Страхуваме се не само защото знаем, че може да направим глупост, но и защото се чувстваме способни да я извършим въпреки волята си. До голяма степен, това се дължи на липса на увереност в себе си. Несъзнателно, рано или късно се поставяме в ситуация изправени срещу страха си или сме доведени до там от обстоятелствата или случайни хора. Липсата на увереност в себе си идва от предварителното разиграване на ум на "катастрофичният" сценарии и от това, че не сме съумяли да намерим аргументите, на които да се опрем, или културната основа(дължаща се на възпитанието), за да направим най-ефикасното париране срещу това, което считаме за голяма глупост. В такава ситуация и веднъж след като сме го осъзнали, някои от нас живеят под постоянното напрежение да извършат голяма грешка. Всеки няма рефлексът да говори за това с приятелите си. Те са нашата опора, нашата преграда, те могат да внесат елементите на разсъждение, от които имаме нужда, за да си възвърнем доверието в себе си и да се отърсим от нашите страхове. С тях ние сме по-силни, затова трябва да се стреми да сме в добро обкръжение и да сме готови да правим отстъпки(дори да е срещу личните ни интереси), за да ги запазим, без да се отива прекалено далеч, разбира се. Обаче, изолирайки се от другите, ставаме уязвими.

Така някои от нас ще се хвърлят срещу "опасността" с може би малка доза горчивина, поради тяхното слабо приятелско и/или семейно обкръжение, или защото няма да са получили толкова очакваното разбиране. Това е тяхният начин да изкряскат своето отчаяние огорчавайки се сами, за да накарат хората от обкръжението им да реагират, но също да им правят напук и може би да си възвърнат малко увереността в себе си. Някои други пък се мислят за достатъчно хитри да си играят с огънят и да владеят ситуацията докато намерят вратичка да се измъкнат в последният момент импровизирайки като актьори. Ще ги наречем "котки", защото подобно на тях, те се забавляват да улавят мишката и да я пускат бидейки убедени, че винаги държат ситуацията под контрол, от което междувпрочем извличат лукаво удоволствие. Докато си дадат сметка, че мишката е магьосник човекоядец, който яде "котки" и който внезапно се преобразява пред тях, когато вече не могат да се върнат назад. Това е случката от една прочута детска приказка, но малко наопаки**. Приказките и легендите предават мъдростта на древните, защото разказват нашето минало и са нашата колективна памет.

По един или друг начин, стигаме до там, че правим нещо, което не сме искали, страхувайки се да го сторим. Значи става въпрос за провал в нашето изпитание на изправяне срещу страховете ни. Как да се преборим с тях по-ефикасно, за да се освободим окончателно от тяхното въздействие върху нас без да извършим глупост, дори непоправимото ? За това трябва да се разберат причините за неуспехът. Обичайно, те са "доста прости" : не сме били подготвени за това нито психически(не сме подходили с правилната нагласа), нито интелектуално(без необходимите "бетонни" аргументи). Психически, става въпрос да сме уверени в себе си и да имаме непоклатима решителност. Хуморът или фантазмът също могат да помогнат. Целта е добре да пазим на ум глупостта, която трябва да избегнем и да търсим всички останали решения, за които дори трябва да сме мислили предварително. Празнотата, която може да се създаде в главата ни оставяйки като единствено решение само глупостта, за която силно мислим, е неподправимата черта на ефектът, който страхът произвежда у нас, дори да не го усещаме. В този критичен момент именно трябва да се покажем достатъчно решителни и едновременно "гъвкави ", за да не се поддадем на съблазнителната леснота на глупостта. Дали ще си служите със хумор, с фантазъм или с философски аргумент, за да се освободите от страха ви, не губете никога от внимание това, че трябва да го надмогнете, за да не ни тласне той да сторим грешката като ни кара да вярваме, че глупостта няма да е с тежки последствия !

Винаги трябва да се говори със спокоен и премерен тон. Да се повишава глас, означава, че се чувстваме раздразнени и тогава ставаме агресивни. Не щете ли, агресивността е директно свързана със страха. Агресивни сме, защото се страхуваме, това е животинско поведение, което трябва да се научим да овладеем и да канализираме. Да се съблюдава добрият тон на един разговор може да помогне да се превъзмогнат и уталожат страховете, вместо да се засилват. В много случаи, страхът пренася идеята за поведение, което би ни било в ущърб. Значи в основата си е перила. Но не се залъгвайте, не самият страх е плодът на нашата еволюция, ако не е това че сме си добавили други. Той е базично и елементарно чувство, но учудващо, защото може да побира в себе си комплексността. Трябва да се запитаме наистина, защо умът ни има "нужда" да прибягва до него ? Би могло да е просто въпрос на "прагматизъм". В действителност е много по-лесно да се транспортира "преносимо" и елементарно чувство(бихме могли дори да кажем универсално), отколкото цял "списък" от аргументи, който може да произлиза от задълбочено разсъждение и чието съдържание остава абстрактно, и следователно, трудно, "скъпо", за манипулиране. Аргументите, които ни казват, че нещо не е "добре" да се направи тогава са "сгъстени" в това чувство, което ги обвива като костилка и пренася само тяхната обща идея. Неговите вторични ефекти върху нас обаче понякога са вредни. Затова ни трябва абсолютно да преоткрием тези аргументи и по този начин да евакуираме страхът, било като ги измъкнем от тяхната обвивка, било възстановявайки ги отново чрез логични съждения. Точно тези аргументи трябвна винаги да пазим на ум, за да не извършим грешката. Защото, ако евакуираме страхът без да сме преоткрили аргументите, рискуваме да помислим, че глупостта не е такава и че сме сбъркали да го мислим. Ето в какво интелектуализацията играе своята роля, за да ни помогне да превъзмогнем това елементарно и животинско чувтво, което затваря в себе си плодът на нашият интелект, избягвайки ни някое недоразумение.

В заключение можем да кажем, че когато сме се научили да контролираме и ръководим нашите страхове, ще сме постигнали истинската зрялост. Защото, ако сексуалната зрялост идва относително рано(13-14 години, понякога по-рано), интелектуалната зрялост се бави доста по-дълго време. И трябва да се въоръжим с много търпение и упорство, за да стигнем до нея. До тогава, дори да сгрешим, трябва да продължаваме да настояваме да работим върху себе си. Ако покажем, че сме способни да се променим, нашите приятели би трябвало да са способни да ни простят.

ноември 2004
Даниел Милев